Преди десетина години, прибирайки вкъщи се една заран в края на август, в сградата нямаше още жива душа, заварихме с жена ми разбита бравата на апартамента. Спомням си, че половин час на етажа се двоумяхме какво да правим: като представител на мъжкия пол и глава на семейството, макар че често поставян под съмнение, беше редно аз да вляза пръв, но на мене не ми стискаше, страх ме беше че крадците са още вътре. Избрах да отстъпя временно пълномощията си и първа влезе жена ми, като бързо бързо се върна да ме успокои. Нищо не беше задигнато, крадците не бяха имали достатъчно време. Следобед свикахме голям съвет, съставен от всички наши близки и приятели; същият отсъди че аз съм виновникът за случилото се; вината ми се състоеше в това, че не се бях погрижил да сложа на апартамента бронирана врата. Следващите три дена обикалях из специализираните магазини. В резултат на това ходене по мъките връчих на жена ми цял куп подробни сметки. Нощта прекарахме да умуваме и накрая съвместно стигнахме до извода, че най-ниската цена, която ни искаха, беше двойно по-висока от стойността на всички вещи в жилището взети заедно. Като в това слагам малката керамика купена на един базар, на която особено държахме. Викнахме човек да оправи вратата без да пускаме жалба и тази врата до ден днешен си стои на мястото.
Спомних си тази случка, когато наскоро прочетох, че две циганчета на по тринайсет-четиринайсет години разбили бравата и се вмъкнали в историческата вила на фамилията Анели1 във Вилар Пероза. Алармата се била включила, пазачът викнал карабинерите, които заловили двамата малки злосторници напъхани в един гардероб. Подложени на разпит, твърдели че не знаели чия собственост е вилата. Нищо чудно. Че как да знаят? Опитайте се да прочетете между редовете: вилата, която заслужава да се нарече историческа и която крие далеч по-ценни вещи от моята любима керамика, не е охранявана нито от вътрешни видеокамери, нито от каквато и да било друга сложна техника. Нищо подобно. Цялата охрана се състои от банална алармена система, от пазач (когото лесно можем да си представим като възрастен, не особено бдителен човек) и от една най-обикновена входна врата (за уточнение: обикновена като входна врата, но не въобще, защото е историческа.). Ето как малките злосторници с кози крак разкъртили бравата и се вмъкнали вътре.
Да не повярваш! И това става във вилата на фамилията Анели! Убеден съм, че ако двете циганчета бяха пожелали да разбият входната врата на първия новобогаташ, щяха здравата да се намъчат. Не за пръв път ми се налага да се възхищавам на вкуса на Адвоката. Не ви ли се струва, че долавяте в случилото се аромата на деветнайсети век? Заимстван от някоя нравоучителна сцена в «Сърце» на Де Амичис, чиито герои са пример за подражание на поколения италиански ученици? Всички съставки са налице: богатият собственик, двамата малки злосторници, старият пазач и за капак: явилата се своевременно униформена конна жандармерия. Карабинерите хващат крадците за ухото и ги отвеждат обратно в катуна, край пътя към летището. Само дето хлапетата, още неопитни в занаята в последния момент развалят сценария и понеже не са чели «Сърце», се мушкат в гардероба. Скривалище запазено обикновно за любовниците във водевилите. Но на този свят нищо не е съвършено. От все сърце ви благодаря, господин Анели, задето направихте възможно това малко чудо в днешни дни, омерзени от долно насилие.
------------------------------------------------------------------------------------------------------
1 фамилията Анели - Джани Анели е италиански индустриалец, президент на „Фиат“ и „Ювентус“, пожизнен сенатор. Носител е на Орден за заслуги към Италианската република . Известен е в цяла Италия с прякора Адвоката (бел. прев. Е. Д.)
------------------------------------------------------------------------------------------------------
Превод от италиански: Евгения Динкова
------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Андреа Камилери
© e-Lit.info Сайт за литература, 2025