/разказ по действителен случай/
 
Женицата беше ниска, дребничка на ръст, видимо над 70 години, но жилава и държелива.

Докато рейсът се напълни с връщащи се от Задушница християни, тя седна бързо до мен, толкова беше стремителна, че аз неволно се усмихнах на енергичността й.

- Да ги почетем, пък да се прибираме. Дано са по- добре горе, - заприказва ме първа.

- Които са вършили добри дела, със сигурност ще са добре.

- Ох, моето чедо е грешно, ама много грешно....

Замълчах, усетила се, че пак привличам нечия душа като магнит за да сподели някой кахър. Но такова нещо не очаквах.

- Моята голяма дъщеря роди едно детенце без мъж, - започна майката, без никакво подканяне от моя страна.

Така тихичко, да не чуват наоколо.

- Много ми тежи, мила, ама какво да правя. Беше се запознала с едно хубаво момче, уж любов, уж това - онова, но той не я поиска за жена.

- Случва се, не е болка за умиране. Нали си има детенце, сега са други времената....,- започнах успокоително аз, но тя ме прекъсна унило.

- ....имаше, но вече ги няма.

Стреснах се.

- Какво се е случило? Как така ги няма?

- Ами ето така. Тя отрови и себе си, и детето.

- Боже!

- Да. Не можа да понесе тази раздяла. Нито го прокле, нито се разправя с него, той се ожени и тя свърши работата. Дума накриво не сме й казали с баща й. Не била красива, така й рекъл нейният. А ние щяхме да го отгледаме това детенце. Като не е достоен да стане баща, ние сме на среща. Така я успокоявахме. Но тя не ни чу. Сега той идва, носи цветя на гроба им с жена си. Веднъж се засякохме.
-Страх те е от възмездието, - казах му строго пред жена му.

- А той?

- Грях имам, лельо Тинче. Дано ми прости отгоре. И толкова. Имал две деца от другата, но и двете били болнави. Така дочухме от доверени хора. Тяхна си работа, но аз загубих чедото си, че и внучето си. Беше момченце.

- А другата красива ли е била? - попитах повече от любопитство.
Но жената въздъхна и ми отговори искрено:

- Да. Но като е спал с дъщеря ми и тя му се е видяла красива сигурно. Не хуля никого, не е била грозна моята, Бог да я прости, но тази на гроба беше наистина много хубава. Ама Бог не прощава. Да Ви кажа право, нещо ми подсказва, че нито на моята ще прости горе, нито на него, нито на жена му, защото тя е знаела, че оставя жена с дете. Че това дете е негово, а дъщеря ми не беше някоя уличница, просто много го обичаше. Бяха млади, две години разлика двамата, нямаше никакви пречки. Само Всевишният е съдник, какво да кажа аз. Баща й се съсипа, аз по се държа. Живи и здрави да сме, имаме и друга дъщеря. Там пък друга история. Имаше брак, две деца, разведе се, че и нейният не беше стока, ама си намери едно селско момче, ожениха се, гледа й децата като свои, че и трето имат. А де? А кажи ми сега? Съдба.

Докато да кажа каквото и да било, мобилният й звънна и тя се разговори.

-Обажда се другата ми дъщеря, - каза ми като затвори. - Все се плаши да не се срина като отивам на гробища, ама аз се държа. Инат съм жена, какво да правя. Можеш ли да промениш нещо? Не можеш. Гледаш ги, обичаш ги, после идва някой ... не който трябва да е и ето какво се случва.

Женицата слизаше преди мен. Пожелах й здраве и кураж на нея и на мъжа й.

Тя се усмихна топло, благодари ми и скокна бързо на улицата.

Не знаех какво да кажа. Просто гледах след нея с възхищение. Тя беше очевидно по- силна от трагедията, която ги беше сполетяла.

А не всеки го може в този живот.

-------------------------------------------------------

© Росица Копукова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2026