***

Виена

Моцарт. Рихард Гщетнер

Понякога потънала във вцепенено съзерцание виждам Рьотенльовенгасе -Улицата на червените лъвове. Градините на Шьонбрун хвърлят синьосиви сенки във полубудния ми транс. Виждам ъгъла на отсрещната сграда с две огромни декоративни, мъжки сатирски глави с рога над косите... В лимбите на брадите им кацат гълъби. Отдолу е кварталната кръчма „Мефисто”, където веднъж се напихме. Затварям очи и виждам Ричи седнал на малкия, стилен, но опърпан стол, унаследен от италианският му баща. Столът плаче за претапициране, но инак е италиански барок. Чете задълбочено книга с падналите на върха на носа си очила, отдръпнал глава назад като много далекоглед човек и в тази поза винаги имаше вид, на погнусен от низостта на живота, и недостойното общество-аристократ.

Пушеше с изящен жест. С прошарената си брада ми приличаше на скучаещият Хемингуей. И като него, единственият му близък приятел беше алкохола в по-големи количества и с постоянна честота на контакта. На практика не можеше без алкохол. Беше толкова често предаван и изоставян, че вече не вярваше на никой за нищо. Единствените му приятели бяха музиката и пак алкохола. Когато пристигнах първата вечер пихме сладко-люта ракия от сини сливи. Ядохме Паеля със студено пиле и зелена салата с много лимон. Беше горещо и задушно и направихме късна разходка из квартала за да видя нощните светлини. Минахме по Линденщрасе - Липовата улица, която се пръскаше от презряваща липа, и цялата беше покрита с бледо-жълт, мек килим от цветове, нажежена от ухание, пронизваше през ноздрите. Незабравима миризма, настръхваща през сетивата... Отидохме в „Белини”, където се събираше голяма група от художници, музиканти, обикновени чиновници, странни хора без професия, дошли от всички краища на Европа и света, безработни, артистични и скучаещи самотни хора. Собственика на локала беше евреин-поляк. Казваше се Андрей и беше нон-стоп там. Не ми беше особено симпатичен, защото каза още първия ден на познанството ни, някаква мръсотия на развален руски, но независимо от това, ми направи впечатление на работохолик. Нито веднъж не го видях нетрезвен или извън кондиция, винаги бешемного активен, сновеше между масите, обслужваше, обръщаше по малко внимание на всеки. Но най-интересното е, че непрекъснато организираше малки мини-музикални джаз-бендове, които да правят четвъртъците специални. Имаше вечери на хумора и сатирата, вечери на някой автор или поет, беше някак, много задушевно по славянски... Андрей обичаше да сводничи на някои двойки, да ги запознава, и после да следи с огромно любопитство ще се получи ли връзка. Така се случи с един преподавател по музикални технологии в университета. Запознат бе с една катранено- черна, млада африканка и спонтанно сключиха брак. Изкараха около две-три години, като драматичните им семейни отношения, често бяха материал за клюки и коментари в кафенето.

***

Всички бяха навън по улиците, всички заведения и локали бяха пълни, а виенчани пиеха като за последно. Много се пие в този град и до много късно посреднощ. Аз се научих да си поръчвам популярния Шприц. Бяло мускатово вино с газирана вода, много приятно и прохладно питие в непоносимата жега. Но след няколко шприца, краката ти ставаха като завързани за стола със оловни тежести. Обикаляхме из двореца Белведере, Шьонбрун, Зоологическата градина, където почти няма предпазни прегради със тигрите, а слоновете можеш да пипнеш. Виж там ни заключиха, защото захласнати, не забелязахме колко е часа. Наложи се дежурната, нощна охрана, да ни изкара през страничен вход. Ходихме из музеите за модерно изкуство, дворците на Мария Терезия, Историческият музей...Наслаждавахме се на огромната колекция на Густав Климт - сладострастният... Срещата на живо с него беше своеобразен шок за мен, защото до момента бях виждала само популярните репродукции. И когато се доближиш и видиш следите от шпаклата, замаха от престъргване на сухата четка, размазаното с ръка, перфектно изписаните на места детайли, много нежно и въздушно - плуващи във вълшебната, женска плът... Почти сетивно-осезаемите, голи тела,отражението на слънчевата светлина във малките, прецизни квадратчета и декоративни фигури от злато...все едно се къпеш във позлата и плуваш във хиляди, малки, златни лодчици. Получаваше се невероятен ефект на движение. Ярко-рижавите коси на невръстната му любима. Беше такова огромно количество от красота и изящество, че се чувствах като преяла със шоколад и наблъскана със щастливи, бликащи флуиди от ендорфини. Другия художник, който ме порази с техниката и депресивната си носталгия беше -Егон Шиле. Какво не бих дала да мога да рисувам така поразяващо... Уж, небрежно, но толкова емоционално и прочувствено. Вероятно цял живот няма да ми стигне. Попаднах съвсем случайно, на уникално-гостуващ тур, от специална колекция, непознати платна на красавеца-Джорджоне. Залата бе наредена толкова сполучливо, с толкова ефектно и театрално осветление. За всяка картина имаше отделна ниша със кадифено пано в определен цвят. В единия край беше кърваво червено, в средата сиво, в другият край пепелно-розово...а най-малките платна бяха три, разположени върху малък олтар с черно кадифе. Кадифето така стилно подчертаваше цветността и колорита на старинния, прегорял от времето лак. Трябва да отбележа, че залата беше от червеникав мрамор с леки бледозелени и бежови нишки. Авто-портрета беше много повреден и поставен под стъклен похлупак. Прелестно! Възхитително! За художника съм запомнила някаква, неясна история свързана с ухажване на високопоставена, богата дама, покровителка, муза и в последствие модел. Предполага се, че съвършенната, „Спяща Венера” на Джорджоне е именно тази дама. За мое огромно съжаление, Джорджоне умира прекалено млад по време на чумната епидемия, но е странно, колко много и изключителни ученици и възпитаници на стила му, истински звезди на небосклона на изкуството има, например Тициано, Себастиано дел Пиомбо, Джовани де Удине, Ел Греко... Гледахме Вазарели, Пикасо, много Рубенс, Малки холандци, Питер Брьогел-старши. Последният беше неописуемо изживяване. Нищо общо нямат репродукциите на Брьогел и картините на живо. Не може да се опиша прозрачността, сложността на живописване, хилядите, неуловими нюанси или темпераментната експресивност на места, толкова модерна, че чак е шокиращо и неочаквано откритие за зрителя, много преди модерните школи. Рубенс, обаче, бе за мен - откровенно разочарование. Така прехвалената живопис и пищност на големите му пана с мащабни сцени, с изобилие от голи тела, драперии, коне, кучета, пауни, фазани и плодове и зеленчуци, гарнирани с летящи на групички, малки амурчета, и облачета в различни нюанси, нямаше абсолютно нищо общо с неподправената, откровена красота и сила, на малките портретчета на жени, благороднички, деца и млади момчета, които ме оставиха без дъх. Докато в големите композиции и стенописни платна имаше неконтролируеми количества от розова плът, някои неточни, и не до там, убедителни от към колорит фигури и герои, което ясно идваше в подкрепа на твърдението, че това са работи работени на килограм, в неговото популярно ателие, където младите му ученици са копирали и живописвали по зададената от него, разработена тема и схема... То малките картини-портрети бяха истински шедьоври. Невиждани нюанси, полутонове, сложни велатури и многослойни прийоми за детайлност и дискретен блясък, които разкриваха умения на голям живописец. Но и той като всяка голяма за времето си личност, наверно е бил затрупан с ангажименти и поръчки, както вече знаем от най-разнообразно естество включително и в дипломатското поприще.

***

Вермеер, нежният владетел на дневната светлина... Онази невъзможна за опитомяване сила, която само този, кротъх холандец е успял да изрази. Сякаш е разбрал, че стаята и играта на дневното осветление в нея, нахлуването и в бита, и обичайната обстановка, отразяването и в предметите, в завесите и драпериите, в дрехите и лицата на обитателите на тогавашните домове, това дава друг смисъл на същността на светлината. Изважда я по начин, по който нищо друго не може да я осъществи така сполучливо и напълно естествено... Нежното рефлектиране по кожата, косата, шапката, тюрбана или обицата, разтварянето и в дървената рамка или тапицерията на стола, играта на цветните ромбчета от стъклописта и традиционната за еснафските къщи, витражна пищност... Още един път си подарих съзерцаването на тази скромна, но величава по моето мнение живопис, поднесена простичко, честно и интимно. Истинско съвършенство. Като да надничаш в тайните на нечий дневник, толкова откровенно и ясно е изваден живота на този човек. Просто трябва да се взреш спокойно, за да усетиш хармонията на следобеда и обичайното в детайлите добива необичаен смисъл и скрита, тайна красота... Уж, спокойното четене на някакво писмо, се превръща в напрегнато взиране като през ключалката към нещо непозволено. Няма друг такъв като Вермеер, просто се влюбих в неговият талант.

*** *** ***

„Пази свещено всичко, което може да въздигне и развълнува твоя ум… Стреми се да предизвикваш и да обезсмъртяваш тези плодородни стимули, защото те могат да тласнат ума към максимума на неговата творческа сила.”
/1901 г, Капри, писмо до Оскар Гилиа /

Амедео Модилиани

„Скъпи приятелю, пиша ти, за да излея душата си пред теб и за да се утвърдя пред себе си. В плен съм на големи енергии, които прииждат и после се разпадат… Днес един буржоа ме оскърби като ми каза, че аз, или поне моят мозък, съм ленив. Направи ми добро. Бих искал подобно предупреждение всяка сутрин на събуждане: но те не могат да ни разберат, нито пък да разберат живота…”

*** *** ***

Тука трябва да спомена, че модерните абстрактни, съвременни художници на тази страна не ме впечатлиха. Не ме разстърсиха, не ме докоснаха емоционално. Това си е истината. Всичко, което харесах беше гостуващи чужденци с премиера на творбите си. Но Австрия ми остави впечатлението на нелюбезна, артистично-небрежна неглижарка с безвкусно, живописно чувство, с нежелание към романтизъм и реализъм никакъв вкус към конкретизиране. За това и срещнах твърде много абстракционизъм, разчитащ на агресивни,екстремни подходи към зрителя, стремеж към някаква, уж, модерна експресия и „условното” като среда и форма...Сякаш инсталацията може да замени чувствеността, а видеото да превърне отчуждението и гневът в анонимна поза на дистанцирано воайорство. Ако видите леко застаряваща, понапълняла, бивша хубавица със набързо нахвърлен грим, размазано червило и тупирана изтощена от изрусяване коса, с неуместно къса, отровно-зелена туника и впит черен клин, а за малко интелектуална парлама, ярко-червени квадратни очила, все пак, за да сме на ясно, че сме по интелектуалните експресии...Да, така, горе-долу си я представях съвременната, австрийска живопис, овеществена налудничаво от моето въображение в човешко тяло. Всъщност техните интересни автори, повечето не са австрийци, а са придошли от други държави или са емигранти. Добре, че се срещнах с Ернст Фукс, че да си върна доброто мнение...Може би за него трябва отделно да разкажа. Заслужава си.

***

Ернст Фукс /Ernst Fuchs/... Видях го на една грандиозна по мащабите си изложба на течението „Сюрреализъм”, което в Австрия се оказа развивано вече две поколения. Като начало Г-н Фукс е издигнат на пиедестал от недостижимост в очите на прохождащи и млади, и още неустановени имена, художници. Забелязах страхопочитанието и прекронението, което му се демонстрираше като на живо, полу-божество. На завидната, достолепна възраст, която бе достигнал г-н Фукс, бе институция и патриарх, от чието благоволение всеки би получил просветление.

Изложбата се помещаваше във стар замък, собственост на австрийска благородническа фамилия, успяла с известна мъка да възстанови и реставрира полуразрушената, скъпоценна сграда. Огромна като площ, като стойност и като исторически и архитектурен комплекс, внушителен по отношение на пропорции, строеж и разположение, непосредствено сред красиви, планински възвишения и гори, в близост до ческата граница. Двореца беше изживял средновековно детство, пубертетно-буен ренесанс и барокова младост. Най-много следи имаше от тази, младежка периодика като преобладаващи стилови характеристики в двореца. В по-късен етап се наблюдаваха някои елементи от други стилове на класицизма, изненадващи реплики от арт-нуво в някои мебели и обзавеждане на малките ниши, и коридори, включително баните, и тоалетните...И до там, сякаш времето бе спряло. Пред централната фасада имаше огромно сътлбище – портал, отвеждащо към качените на втори етаж изложбени зали, с картини и други експонати. Двореца имаше квадратна форма с вътрешен двор. Разполагаше с карета и два открити файтона, имаше и голяма конюшна. Едно от лицата на квадрата гледаше навън към романтична градина с каменни амфори и бягащи нимфи, в средата, на която изникваше огромно,тъжно езеро, пълно със сянка от големи, гротескни върби, замътени, мочурливи туфи с папур, изобилно жабешко квакане, големи плаващи листа, с разпъпени, невъзмутимо, водни лилии...като оживял фрагмент от картина на прерафаелитите. Това, май, най-много ми хареса от цялата изложба. Можех да седя на стъпалцата до самата вода и да слушам хаотичното жабешко мърморене. Не казвам, че изложбата не беше добра, дори напротив... Но имаше толкова много хора, имах чувството, че целият град и околностите се бяха изсипали да гледат сюрреалистите. Не можах да се запозная с г-н Фукс лично. Рихард ни представи от разстояние и с това се изчерпа контакта ни. Извини се с това,че имало много хора, които искат да си говорят с него и не е удобен момент за запознанство. Видях обаче, че Рихард много добре познава Фукс и контакта им е доста по-личен от обичайното популярно разменяне на поздрав между бегли познати. Чак по-късно се разбра, че наистина са близки, а връзката им е през първа братовчедка на Ричи, която е високопоставена съдийка, приятел и свръзка на семейното обкръжение на г-н Фукс и на него самият. Освен всичко друго, Ернст е син на влиятелен и познат добре в еврейските среди, уважаван равин. Ернст е роден през 1930-та година. Живописец, график, скулптор, архитект, сценограф, поет, певец. На тази изложба, видях негови живописни платна и две прекрасни фантастични глави-скулптори. Всъщност, той учи скулптора в Художественото училище „Света Анна“, къде се обучава заедно с Еми Щайнбок при професор Фрьохлич (1944), По-късно го приемат в Academy of Fine Arts, Viena, където учи при Проф. Робин С. Андерсън, а по-късно се премества в курса на Алберт Парис фон Гютерслох/ Albert Paris von Gutersloh/.

В академията той среща Арик Брауер, Рудолф Хауснер, Волфганг Хютер и Антон Лемден. По-късно заедно основават Vienna School fj Fantastic Realism. Трябва да се подчертае, че Ернст Фукс е голяма фигура на австрийската арт-сцена. Работата му има размаха и енергията, дълбоката филосовска проникновеност на старите майстори и едновременно на откривател, и пионер в своята работа като артист. Между 1950г. и 1961г., Фукс живее главно в Париж, като пътувал често до САЩ и Израел. Любимото му четиво по това време било словото на Майстер Екхарт /Meister Eckhart/.

През 1972 г. той придобива безстопанствената Otto Wagner Villa в Хютелдорф. Това е още един от неговите шедьоври в материален план. Масивна красива сграда, реставрирана с типичното уважение и реверанс към наследеното като стил и върху него доизградено и трансформирано със средствата на собственото си изкуство и специфичен отпечатък. Вилата се превръща в Ernst Fuchs Museum през 1988г. От 1970г. нататък, Фукс се залавя с многобройни скулпторни проекти, като например Queen Esther, която се намира на входа на музея. От 1974 се захваща с дизайна на сцени и костюми за опери на Моцарт и Вагнер. По времето, в което го срещнахме той вече живееше във вилата си в покрайнините на Монако. Ричи ни разказа, че е най-скъпо продаваният австрийски художник. Стилът му е труден за описание, а за непознатите би могъл да се обвърже с майсторите от изминалите столетия назад. Може би е по-близо до тях отколкото до модерните и съвременни течения и тенденции днес...И все пак няма по-ново от забравеното старо. По някакъв невероятен, собствен начин, е по-модерен с погледа си върху теми рисувани, мислени и обсъждани от хилядолетия. Митове, древни библейски притчи, заемки от тях и метафорични отрязъци, които хвърлят романтичен воал върху някои съвсем днескашни констатации в композициите му. Така нареченият фантастичен реализъм има хиляди почитатели и последователи. Фукс умее да вдъхновява и дава пример. Неговата Mischtechnik е добре забравеното, старо познание на технологиите на живописване. В условията на новите варианти и средства за изобразяване, Фукс стига до идеята да научи различните възможности – на развиването на богата палитра от цветове с всички най-добри гланцове. Дава пример с наблюдението на работи на Дюрер или Холбайн, в които може да се забележи, че гланцът е бил много важен за тях. И векове преди тях, е бил разработен от художниците на икони от руските или гръцките школи. През вековете те използвали именно това, което е в основата на Mischtechnik. Ернст Фукс продължава да влияе и има много последователи включващи Х.Р. Гигер, Марк Риден, Робърт Веноса и много други. На живо имаше специфично библейско лице.С огромна рижава брада, коса прибрана на малко смешно кокче под везана малка шапчица, странно напомняща на венециански търговец от средновековието. Облеклото му също будеше учудване наместо връхна, горна дреха, нещо причудливо като тъмносиво-зелена ливрея с особени копчета и украса, под нея дълга широка риза и тъмен неутрално сив панталон с каубойски ботуши. Акцента на всичко се набиваше на вниманието, поглеждайки към ръцете му, там пръстите, украсени с пръстен с монограм небрежно си играеха с атрибут на елегантността, под формата на красив, лъскав,черен бастун с причудлива, кокалена дръжка с инкрустация...Нямаше как да не забележиш подобен, висок и крайно ексцентричен силует. И походката и цялото му поведение внушаваха сдържано превъзходство.

***

Мадам Шерефе

На дворцовата изложба, освен, че се запознах с един истински граф, и собственик на дворец, видях и множество други познати, и непознати лица. Някъде, край дългата маса за коктейл, покрита с ярко-бяла покривка имаше подредени елегантни, високи чаши с по няколко глътки вино. На големи плата имаше и хапчици за виното. Една тъмнокоса жена, на неопределени години, привлече вниманието ми. Въртеше се около масата и отпиваше от чашите - една след друга. Малко по-късно, видяхме възрастен господин, който леко накуцваше, облечен в елегантно, кадифено сако с винено фишу, който пушеше цигара с дълго превзето цигаре. На малкият пръст на кутрето си, имаше впечатляващ пръстен с червен камък. При всяко припряно тръскане на пепелта на цигарата, потъркваше с нервен тик на палеца към кутрето с пръстена, все едно ще се изхлузи всеки миг от пръста му. Тъкмо си мислех колко странно изглежда този мъж с бяла вече коса, големи, изпъкнали воднисто-сини очи, с подпухнали торбички и недействително-бяло-жълт отенък на кожата на лицето, когато забелязах Ричи да се приближава усмихнат към него. В последствие се прегърнаха. Мъжът извика жената по име, и тя дойде с леко танцуваща походка към нас.Оказа се, че са съпрузи, съвсем от скоро, а той е стар приятел на Рихард от младите му активни години.

Не запомних името, но разбрах, че е държал една от най-популярните антикварни галерии с графики и оригинали на Пикасо. Жената беше чужденка и се усмихваше неловко. Запознахме се. Тя каза някакво турско име. Попитахме я от Турция ли е? Тя се усмихна с неочаквано бели и равни зъби. Усмивката и бе за нас истинска изненада, понеже лицето и имаше лоша тъмна кожа - грубо и сипаничаво, по средата с леко гърбав, едър нос, а очите твърде малки и дръпнати като на китайка. Като се усмихнеше, обаче, и просто сияеше цялата... Огряваше ни с къдравия си палав, азиатски смях. Подейства ни заразително и скоро се оживихме. Езиковата бариера не пречеше на балканските ни същности да се срещнат и да си поговорят. Разбрахме се почти без думи. Нейният немски беше лош, но когато чу думата България се зарадва и през всяка дума казваше - Комшу. Откраднахме една бутилка с червено вино и бързо и видяхме сметката . Нарекохме мислено, жената, Мадам Шерефе, защото често надигаше бутилката с явна стръв към алкохола, и през пет минути - извикваше „Шерефе”! После разбрах, че на турски означава „Наздраве”. Тръгнахме си сбогувайки се с новите ни познати и междувременно разменихме визитки с обещание за близка вечеря. По-късно, докато пътувахме с колата към Виена, Ричи ни разказа за своя стар приятел и познат. Стана ясно, че има някакъв недъг от съвсем млад, че е от много издигнато и високопоставено семейство, с влияние и пари, дори сред аристократичните среди. Приятелят му, никога не е бил женен, но сега на късни години, вече шейсет и нещо се е задомил. Не знаеше какво да мисли и нарече брака им - авантюра. Наверно беше прав. Сестра ми смяташе, че тя е чужденка, която се спасява - женейки се за мъж инвалид, на възраст, но богат. Сигурно семейството и е много бедно... Кой знае, от какъв затънтен край на Анадола идва?!...Обаче, има страшен смях нали?... Усмихнахме се...Дааа! Луда туркиня! - На мен пък, ми се стори отчаяна. - изтърсих аз. Ричи ме изгледа с недоумение и бързо след това сменихме темата. Скоро щяха да ни посетят.

***

Ядохме апфелщрудел. Пихме виенско кафе с огромна сметана и канела. Седнахме в един ресторан за да опитаме супа от Нудълс и свинско със зеле, и пикантен сос...Ооо! Виена е прекрасна! Дори, най-затънтените местенца в покрайнините носят старинен аромат от шубертовото време...А имат и прекрасна бира, ужасно вкусна! На връщане пазарувахме, и обсъждахме какво имаме да правим на следващия ден. Градът миришеше на стара канализация. Като всеки, достатъчно стар град със старо тяло и навици, дори и миризмите му бяха старчески. От време на време, това се комбинираше със миризмата на прясна оборска тор и конски изпражнения. Навсякъде беше пълно със файтони с коне. През нощтта не можах да мигна. Някой на горния етаж беше си пуснал телевизора толкова силно, че гърмеше из цялата улица. Към призори във унеса на бързо придремване рязко се сепнах, трябва да е било към пет-шест сутринта, но съвсем за кратко...защото с грандиозен вой отпред, спря виеща кола на “Бърза помощ”. Вече спящи нямаше, и да е имало, някой, линейката събуди целият квартал. Оказа се, че над нашият апартамен е починала самотна, възрастна жена, без близки и роднини. Намерили я едва на третият ден. Пък аз мислех, че такива са нравите, да вдигат шум и да слушат силно - радио и телевизия. А жилището трябваше да се запечата и дезинфекцира. Скоро установихме, че трагедията за едни, е късмет за други. Оказа се, че чистача - портиер на блока, е сърбин, и живо се интересува от вещите на починалата. Апартамента не беше интересен, защото наема бе твърде висок. Пихме кафе, и тръгнахме покрай канала на Дунав. Започваше приятно-прохладен ден. Тук можеше да се видят най-различни чужденци, пришълци, гастербайтери, обикновени, просто заможни или много богати хора. Но ако искаш да ги видиш всички събрани на куп, на едно място, трябва да пътуваш с Убан-а. Всички пътуват с метрото.Това е най-страхотното метро според мен. Много точно, бързо, ефтино и удобно. Направо незаменимо. А и лицата и историите на пътуващите, които прочиташ по тях, са част от приключенията в този град.

***

Моцарт

И като говорим за лица във Виена, най-популярното лице е това на Моцарт. Има го навсякъде. На картички, календари, шоколадови бонбони, покривки, дрехи върху всичко. Вече свикнах с алената ливрея със златен кант и обшивка, и бялата напудрена перука, върху едва-едва, забележима наченка на усмивка, върху едно твърде нежно и видимо-изморено лице, на мъж който наподобява момче, и не е ясно, точно на каква възраст е в момента. В погледа му се чете нещо средно, между доловимо недоверие, и застинала, учтива досада...Колко ли е бил изнурен за позирането на най-известният си портрет?! Другото популярно лице, е това на прочутата принцеса Сиси/разбирам, защо непрекъснато е опитвала да се самоубива!/

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Анна-Мария Станоева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016