Мило ми е, като си спомням за едно време и пълната с хора бабина къща. Живот имаше в нея. И хубавото, и лошото бяха като празник. Докато майка и татко работеха и живееха в града, ние с брат ми растяхме на воля при баба и се възпитавахме от хората на село.

Баба имаше две дъщери. По-малката сякаш имаше някаква завист към по-голямата си сестра, опитваше се да й съперничи и , ако може, да я изпревари във всичко. Голямата вече се момееше, работеше в града, даже там живееше, а малката все още беше на село и учеше. Имаше една история, която съм запомнила, въпреки че бях много малка.

Женихи от друго село дойдоха за голямата леля - чули, че пораснала, че работела – време й е. Баба ги посрещна, почерпи, поговориха. Казаха си хората думата. Баба рече, че нищо не може да реши – нито леля си е вкъщи, пък и дядо е на работа. Да дойдат пак. Малка бях, но ми направи впечатление, че този срамежлив батко, който крадешком поглежда към малката леля, всъщност за другата е дошъл… Тя, и малката леля, поглеждаше скрито към него, хапеше устни и гладеше дебелата си черна плитка…

За възрастните тези срещи са много неловки и ако има край тях деца – използват ги, за да разсеят напрежението. И тогава така стана – гостите се закачаха с мен брат ми и ни питаха можем ли да ударим една ръченица. Ние това само чакахме и заставахме един срещу друг. Брат ми печелеше повече похвали от мене . Аз оставах незабележима, защото, както казваше баба за моята „игра“: „Ане, ама хич чалъм нямаш“. Гордост на татко и на родата беше брат ми, отсега мечтаеха каква капанска сватба ще му вдигнат – сватбари с народни носии и с бели коне, с народна музика и с дванайсет коли ще отидат да вземат кръстника и кръстницата …

Но да се върнем на гостите - въпреки че с празни ръце тръгваха, не си отиваха обидени - весели си тръгнаха и някой на вратата изпусна:
- Че като не стана за голямата, да си вземем малката.

Баба хвана светналия поглед на леля и побърза със страх да каже , че тя е малка и има още да  учи, че учебници за осми клас тъкмо са й купили…

Излязохме да изпратим гостите на портата.Те се качиха на мотора си с кош и потеглиха към далечното си село.

Прибрахме се с баба, мина време , огледа се тя из къщи и стресната попита:

- Ане, де е леля ти? – и в същия миг разбра, че малката й дъщеря е надпреварила каката . Изтръпна - как ще каже на дядо! Хукна из село да я търси – дано не е това, което си мисли! Но скоро се върна – баба Неделя Химичката видяла как леля се качила на мотор с едни хора и заминала. Баба не знаеше кого по-напред да пустосва – дали глупавата си дъщеря, дали тези хора, пратени от чумата. Ту плачеше баба, ту се караше, ходеше из къщи като замаяна и виеше като на умряло. Голяма тревога брахме с нея и двамата с брат ми. Разчу се из село – надойдоха роднини и нероднини. Копаджийка, комшийка, дойде първа. Ама не за да помага, а клюки да събере:

- Ано ма, синка да имаш? Мойто дъртото пак оцапа, пак ще мажа…

И брат ми тогава й се похвали:

- Леля пък се ожени!

Баба така го стрелна с очи, че замръзна на място и се разплака! И аз се разплаках! Двамата плачехме, та се късахме – брат ми от страх, аз от солидарност с него и да покажа на баба, че ние не се радваме.

- Ауу, Ано! Верно ли?! Че кога! Хайде честито! Излязъл й късмета!

- Ще й дам аз на нея един късмет! Тя само да ми падне! Душата ми изгори тя! Аз книги да й купувам, на училище да я пращам, а тя на мене…. – и заплака и баба.

- Лельооо, лельоооо, верно лииии – още от портата вика леля Чана. И тича да прегръща баба и двете плачат. –Ах, какво направи таз Маринка! Да не я излъгаха ма, лельооо?!

- Ох, не знам, къзъм, излъгаха ли я, тя сама ли отиде …ама ако е отишла сама, краката й да изсъхнат! Няма да я приема вече тука! Тя майка няма-а-аа!

- Лельо, знаеш ли ги тез хора, отде са, кои са – леля Чана дава вода на баба и й разтрива ръцете да се успокои. Копаджийка пък сяда на стола и се намества да слуша. Идват и други комшийки, чули баба да плаче, дойде и баба Мина – на баба сестра й. Баба почва да разправя – как навънка перяла – е, коритото още навънка – как Иво и Анито край нея играели и как дошли тези хора.“Добър ден! – Добър ден! Ние сме /ратовчеди на еди-кой си. Знаеш ли го? – Знам го. Елате де, щом сте роднина , влезте..“ – така баба разказваше кое как се случи с нейната пуста опустяла Маринка. Идваха още хора и пак баба изкарваше за пореден път разказа си и ние с брат ми, научили го вече наизуст, почвахме да добавяме, когато тя нещо пропуснеше, или да я поправяме, ако нещо променеше, но в един момент започнахме да се объркваме, защото постепенно баба вместо „моята глупава Маринка“ взе да я нарича „моята Маринка“, „хубавото ми момиче“, „мъничката ми“, „глупавичката ми“... Всички плачеха с баба , но постепенно сякаш свикнаха с тая мисъл и се умълчаха. Баба и тя млъкна… Тогава баба Мина рече бавно в настъпилата тишина:

- То, Ано, се е разбрало вече, ама как ще кажеш на Къньо?

Баба, като чу името на дядо, сякаш изведнъж се събуди и нов порой от клетви стовари по адрес на „тая чума Маринка“. Жените знаеха , че дядо е много крив и баба от време на време си го отнася почти без причина ( макар че баба си беше способна да ядоса всеки за щяло и нещяло и причини тя можеше да намери винаги). Те й съчувстваха още малко и преди още да е мръкнало съвсем, си тръгнаха. Едните – да я мислят как ще се оправя с дядо, като се върне той, а другите - да разнесат подробности по селото. По това време селските овце се прибираха от паша и всички излизаха да ги посрещнат. До половин час вече всички в село знаеха как у бабини дошли сватове за Мита, как обаче Маринка се уговорила с момчето, докато баба ги изпращала, къде я чакали хората и как леля тичешката, без чанта, без парцал се качила на чуждия мотор и заминала…
… Дядо си дойде след два дена. Още от вратата, невлязъл, нищо неподозиращ, бърза да се похвали на баба:

- Ано, виж какво намерих по линията (дядо работеше по ЖП-то) – и извади от чантата си два големи лъскави ножа. Уплашихме се с брат ми за баба – много луд беше дядо, а аз се зачудих как точно сега дядо ги намери тези ножове... Мъка беше голяма баба да му каже какво се случи вкъщи, докато него го нямаше. Когато гневът му вече ставаше толкова страшен, че щеше всеки момент да премине от думи към действия, дойде леля Чана и самоотвержено успя да го вразуми и успокои. А на другата вечер дойдоха и сватовете с благата ракия…

------------------------------------------------------------------------------------------

© Анка Иванова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017