Ценка Пенева

Познавам Димитрина Тончева като поетеса – и като човек с нелек и, бих казала, приключенски живот. Като някой, който не се страхува от предизвикателства и ги живее през дарбата си да наблюдава и да описва. С любопитство надникнах в прозаичната книга на авторката. Заглавието и илюстрацията на корицата могат да поведат читателя към детската литература, а първите страници звучат автобиографично. Докато се чудя накъде ще поеме текстът, стигам до първия откъс, отбелязан с 18 + - и тогава се усещам въвлечена. Разговорите между бабата и детето – дете, но и приятел, и „пътеводна звезда“, отвеждат към случки от живота на Дара и тук нещата стават сериозни. Бабата на Миша се сблъсква с несправедливостта, лицемерието, човешката болка, унижението – в академичните среди, в учрежденията, в скъпарските домове на най-нещастните хора – тези с многото пари. Следваме героиня, която не се страхува да изпадне от сферите на интелектуалността, да преподава на ромски деца, да работи като санитарка. Да застане лице в лице с човешкото страдание, да го прегърне. Тя среща чуждата болка, без да губи себе си – защото носи любов. Точно в това е силата на тая проза – тя ни води на места, където живее болката, среща ни с образи, които ни плашат, с истини, които ни тревожат. Но не остава при страха, при страданието или обидата, преодолява ги чрез силата на личността, чрез обичта

От разговор с Димитрина разбирам, че първоначалната ú идея е била да издаде книга, съставена основно от разказите „18+“. Но размисли и разговори, и основно - раждането на внучката ú, са променило първоначалния замисъл. И онова, което е звучало като вик: „Колко болка и несправедливост съществуват!“, сега е пречупено през тишината, прошката, благодарността, вярата. Героинята (автор) има на своя страна едно удивително приятелство, една голяма и светла надежда – детето Михаела. Точно с нея би искала да сподели всичко – разбира се, когато порасне. Важна тема – как се търсят душите, през времена, през поколения, „за дълбокото общуване като съпричастие, което е на изчезване“.

Една малка книжка, която вълнува и замисля. Четиво, което повежда по пътеки, търсещи истината – за себе си, за хората, за света. Вик от болка, от самота – който среща спасението: Михаела, родена през май.

 Дачо Господинов

Те са три – Миша, баба й Дара и Поезията. Преминаватт през пространството на земния си свят - от Димитровград до Солун, от София до марковото село Марково. Преминават през пространството, извисявайки се над всичко земно – недоразумения, вражди, закостенялалост, неразбиране…

Преминават през отредения си отрязък от времето. Уж баба Дара е опитът , а Миша - /пре/откриващата тепърва битието земно, като в машина на времето всичко се забърква по неповторим начин. Внучката ни смайва с неподозирани за крехката си възраст разсъждения, а баба й Дара при третия си /първият е собствения си, вторият – при сина й/„сблъсък“ с детството пак намира неподозирани дълбини и висини.
Поезията, разбирана не просто като словесен изказ, а като досътворяване на Всемира, е изначална и безкрайна, въплътила живия Бог в книгата.

Героините играят. Сред нелеките изпитания и понякога грубата, жестока реалност, срещат множество човешки същества. Сякаш ги взривява в отделните епизоди цялата гама от чувства…

Но това е само за да побеждава Поезията.

Тя – незримата и в същото време тъй осезаема сестра на баба и внучка.

----------------------------------------------------------------------

© Ценка Пенева
© Дачо Господинов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2025