Сърцето се нуждае от сърдечност или за насилието без пазене на тишина
Насилието – вербално, физическо или накуп във всичките му форми – не изчезна, уви, с възхода на техническата революция, извоюваните на хартия права за равноправие и свобода, виртуалната любов и неконтролируемите авантюри.
То остава сякаш втъкано в човешката природа и характер, в ДНК-то, за да напомня за нашето грехопадение и загърбване на християнските добродетели.
Агресията у дома не е просто поредният домашен проблем, скрит под килима или оставащ невидим за съседските очи след дръпването на пердето с настъпването на вечерта. Агресията не е мъртва тъкан, тя е жива и непрекъснато се оглежда и търси своите жертви, за да се нахрани с мълчанието, срама и страха им.
За агресията е възможно да се пише без агресивност, без нервност и невъздържани думи. Е... не с погалване, нито с милувки, а с разум, спокойствие, кураж и постоянство.
Димитрина Тончева е сътворила искрена и докосваща книга – "Михаела. Пазителка на тишина", родена от преживявания и размисли след срещите със страдащи, беззащитни и често изоставени на случайността хора. Обикновени мъже и жени с ежедневните, ежечасни нужди от грижи, внимание, топлина, благост, всеотдайност и усмивка. Тя не е страничен наблюдател, а активна страна от отношенията между здравите, ако е позволено да определим по този начин социалните работници, и групата на нуждаещите се от морална и материална подкрепа.
Авторката представя сезоните на човещината чрез усещанията и действията на внучката Михаела и нейната баба.
Два мирогледа и мотивации, две съдби, две поколения: различни, свързани не единствено чрез кръвната връзка, но и с вълнението и обвързаността да предадеш на идващия след теб радостта от оказаната навременна помощ, да въвлечеш в правенето на добро ръката на зрелостта, но и на детето. На моменти случващото се наподобява игра на въображението, кой по-бързо ще се притече на помощ, кой ще победи лошото веднъж завинаги. И ще настъпи мир.
Детското мислене е в пъти по-чисто, реално и мъдро, необвързано със забрани, условности и догми.
"Хващам ръчицата на Михаела и право в очите я поглеждам:
–Искаш ли по Коледа да правим добрини? Да идваш с мен при едни болни и самотни жени? Ще им даваме вода, хапчета, храна… защото те не могат сами…
– Искам – отговаря ми и тича за якето и ботите си.”
“Такава особена Коледа не бях имала."
На моменти четеш, спираш и си задаваш въпроса дали осъзнаваш разказаното, дали пък не си въобразяваш?
Вероятно защото не ти се ще да потънеш в нещо прекалено тъжно, покъртително, биещо на очи и да си наясно – никъде не си в безопасност.
Не, не си фантазираш! Историите са смели, негримирани, налага се да отстъпиш крачка назад, за проверка дали наистина отдалеч положението е толкова драматично и непоправимо.
Книгата се противопоставя на царящото домашно насилие с търпение, чувство за хумор и любов.
Няма да открием замеряне с кал и вулгарности, декларативност и завоалирано безразличие, жажда за мъст, преследване на отмъщение, а търсене на красивото, на единствения миг, разцъфтяващ, както розата в утринта.
Всяка следваща страница разплита кълбото на истинските истории, от които със сигурност е отнето от лютия пипер и горчилката на реалността, извадено е жилото и полекувани многобройните убождания, за да не се откажем и да преглъщаме до края, макар и през сълзи.
От опит знам за действителността на изоставените самотници, жадни за поглед, компания и съпричастност. Черна действителност, за която не се шуми, а както за други “бодливи” теми се препуска по време на кампаниите с плъзгане по повърхността.
Авторката се е престрашила да не скрива ъглите и проблемите, огласила е истината, неизмислената чепата истина. Наясно е, че не всяко действие изисква реакция, дистанцията е на-мощният отговор на неуважението. Не всеки човек, спрял на пътя ни, заслужава първия ред в живота ни. Понякога тишината говори повече от дузина думи и гръмогласни обещания.
Ред след ред читателят осъзнава, че е попаднал в неизбродима къща, но не с духове, а с дишащи люде, с кървящи отвътре рани, и отворената врата е зов, нищо чудно и последната надежда.
Думите са сила и светлина. Сила и светлина, с която убиваме или възраждаме – според нагласата и състоянието на душата.
Сърцето се нуждае от сърдечност.
Домът от спокойствие, хармония и цвят.
Обществото ни плаче за милост, ала плачът му е тих и рядко регистриран. Милост за жертвите на насилието у дома, насилие, оставащо тъй често зазидано зад стените на егоизма и незаинтересоваността ни.
Христина ПАНДЖАРИДИС
Есе
В съвременния свят насилието е една от най-големите заплахи за сигурността на личността. Независимо от напредъка на науката и технологиите обществото ни продължава да се сблъсква с насилие под различни форми и да засяга хора от различна възраст, пол и социална среда. И макар често да казваме, че домът е нашата крепост, в немалко случаи именно там започва насилието. Безразличието към страданието на другия се превърна в толкова голяма част от нас. Хората забравихме всичко онова, на което са ни учили като по-малки. Аз смятам, че думите не са толкова от значение, особено, когато говорим на подрастващи, а по-скоро примерът, който им даваме.
Книгата за мен обхваща в дълбочина онези съкровени ценности, които преди години, много повече се зачитаха. Ако светът ни е осеян с ненавист, злоба и завист, то авторката на „Михаела“ ни пренася в един друг, много по-хармоничен и спокоен свят-свят , в който има разбирателство между поколенията. Едно запазило се патриархално семейство, което се противопоставя на света, който ни заобикаля - свят на лъжи, неправди, безразборни борби. Авторката ни показва колко е лесно, с много прости думи към едно дете, да формулираме какво ни е нужно, за да я има хармонията между нас. В същото време тя получава и страхотни уроци от малката героиня за живота. По този начин се осъществява и противопоставянето на насилието. Силата не е толкова в думите, колкото в това какво сме видели в живота си и правилния начин да го поднесем на хората около нас. Ако съумее всеки един от нас да предаде по-правилния начин своите житейски уроци, то само тогава бихме запазили всяка една детска психика чиста. Чистотата в отношенията са рядкост вече и колко от нас отделят нужното време да погледат играещите си деца? Да се опитаме да вникнем и да опознаем техния по детски, чист свят и да го запазим в нас за по-дълго. Там, където има емпатия, има разбиране, споделяне и никакви задни мисли. Обществото ни изключително много се е затворило по отношение на много въпроси. Това задълбочава проблемите и сякаш оставяме те сами да се решат или още по-лесно, ги прехвърляме на друг. Но насилието дебне зад всяка врата и ако държавата не разполага с работещи институции и закони, то ние сме държавата и трябва да се вгледаме вътре в нас, за да намерим онези добродетели, които забравихме. Само семейството и близките ни са хората, които са до нас, независимо от всичко. И ако всеки съумее да изгради първо своя свят, така бихме били полезни и за другите, които се лутат и нямат добрия пример пред себе си. Имам един много любим пример от книгата, когато Михаела рисува и баба й я пита защо рисува чудовище? Михаела и разказва, че рисува чудовище, за да го прегърне и опитоми! И както баба й после и отговаря, че е важно да погледнем страха в очите, за да избяга, то това напълно кореспондира и с моя начин на живот. Тук също можем да направим връзка с насилието! Важно е човек да е смел и ясно да се противопостави на случващото му се. Да заяви, че не го е страх и може да надигне глава и да се справи. Само когато възпитаме у себе си и децата си уважение, любов и състрадание ще можем да изградим свят, в който силата ражда хармония, а не страх.
:Мария ДЕЛЧЕВА
„Тишината, която говори“
Във всеки дом звучи една тишина. Понякога тя е мир, понякога - мълчание от страх. В книгата „Михаела. Пазителка на тишина“ Димитрина Тончева ни води в свят, в който мълчанието не е слабост, а съпротива. Михаела е гласът на всички, които са били заставени да замълчат - от болка, от срам, от безсилие. Тя е пазителка не на мълчанието, а на надеждата, която оцелява между думите, които никой не е посмял да изрече.
Домашното насилие не започва с удар. То започва с нарушаването на границите – с едно пренебрежително „замълчи“, с едно „няма да стане по твое“. Михаела не се бори с оръжие, а с тишина, която лекува. Тя учи, че човек може да си върне гласа, само ако първо сенаучи да слуша - себе си, своето сърце, своята болка. В тази книга тишината не е капан, а огледало - в нея се отразява всяка душа, преминала през мрак, но намерила светлина.
Тончева противопоставя на насилието у дома не омраза, а разбиране, не мъст, а човечност. Книгата не обвинява - тя изцелява. Михаела върви през света със своята крехкост като броня, защото силата ѝ не идва от вик, а от състрадание. В нейната тишина звучи прошката - не като оправдание, а като освобождение. И в това освобождение се крие най- дълбокият бунт срещу насилието.
Домът е мястото, където човек трябва да се чувства защитен. Но когато той се превърне в бойно поле, тишината става единственият свидетел. Михаела връща на тази тишина глас. Тя превръща болката в слово, което осветява пътя на други жени, на други деца, на други души, които все още живеят зад затворени врати. Тя ни напомня, че да бъдеш чут не винаги означава да говориш високо - понякога означава да говориш истинно.
Тази книга се противопоставя на насилието не с лозунги, а с истина. С думи, които не са написани, за да обвиняват, а за да изцеляват. Тончева не сочи насилника - тя сочи пътя навън от страха. В свят, в който крясъкът често заглушава болката, Михаела пази
пространството, където може да се роди промяната.
Тишината ѝ е молитва.
Молитва всяко дете да расте в дом, където няма страх от гласа му.
Молитва всяка жена да открие в себе си силата да проговори.
Молитва всяко сърце да помни, че любовта никога не боли.
И когато затворим последната страница на книгата, осъзнаваме - най-силната съпротива срещу насилието е човечността. А Михаела е нейният пазител__
Нина МЛАДЕНОВА
----------------------------------------------------------
©Христина Панджаридис
©Мария Делчева
©Нина Младенова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2025