Все пак свали си маската накрая пред враговете си, от друг убити.
Плътта ти - в ада, а душата - в рая. И смях на плачуща върба в очите ти.
Плътта е гола, жарка и седефът й проблясва в отражения лукави.
Душата пърха в облачните дрейфове с мажорни ладове от три октави.
Прах при праха, кал при калта и етерът върху земята пагубно се срива.
Духът ти само се въздига жертвено, плътта остава в младата коприва.
Плътта е просто друго измерение, възможно е да бъде поругана.
Красива нощем и проклета денем (или обратно) - тленна ще остане.
И само на плътта й трябват маски, за да предпази в себе си душата.
Извиваш стон или въздъхваш рязко, венецът все е трънен, а не златен.
И не душата, а плътта разпята е изкупление за греховете.
Как всеки ден в ръцете на предател ехидно трийсет сребърника светят.
Как всеки ден и грехове, и грешки натрупваме в отчаяни излишества.
Човешкото е твърде нечовешко, със извинение към Фридрих Ницше.
Със извинение и към канона, душа и плът не винаги са свързани.
Плътта към отмъщение е склонна. Духът обръща другата си буза.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Маргарита Петкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016