залезът се бави
               над гроба на баща ми
               щурче напява

Сами с майка ми вкъщи сме.

Безводието на 2016-та. Пускахме фенери на морето, които се стопяваха бързо. Един полетя към яхтите, на които така и не се качих. Ниските им палуби ме караха да се страхувам. Все едно си на сал в морето. Баща ми настоя да ида на Приморско това лято с брат ми и децата. Това последно негово лято. Болестта изпиваше силите му. Да го оставя сам с майка, страхувах се да ги оставя сами. Последното, което е направил, в деня преди да отмалее..."направо ме издърпа от къщи да идем да заредим на боаза и на другия ден нe можа да стане", плачеше майка по телефона. Те не ни търсеха, ние им се обаждахме. Точно тогава говорих с тях, бяха на боаза, зареждаха, изглеждаха щастливи. След ден пак им се обадих. Баща ми нямал сила да излезе от стаята.

Нищо подред не мога да си спомня. Връщат се частично запечатани моменти от разказите му за детството, спомени от моето детство, после изчезват сякаш безвъзвратно. Тук е на десет. Дядо ми го дал на приват в Брестница. Непокорен бил. Не му се стояло там и избягал. Брестница не е далече, само да минеш Вита и си почти вкъщи. Скрил се, казваше ми, по Кошарките, в един гъсталак над къщата им. "Ама ме намери, дядо Димитър циганина, и до Брестница се бой ядох. И край да бягам". Дали по това време още е пелтечел. Ш вместо с, л вместо р. "Де са ми челните чолапе" или да вика на майка си от отвода, докато тя бере каприва "Нинуу, кутлету сусне, сусне", и да капризничи, че не ще копривата, искал баница.

Последните месеци бяха тежки. Години е отнесла тази болест, незабелязано. Силен, упорит човек беше, за нищо не се предаваше, не се отказваше. Не се отказа и от живота, до последно, болестта просто го прекъсна. Усетеше ли смъртта, ме караше да го изправя, "Вдигни ме!" И пак се отпускаше немощен. Не се свиква. Да изгубиш близък винаги е не на време. Как така, не може така, изведнъж... Сякаш душата му не искаше да го напусне преди да го изправя за последно в болницата. Беше девети септември. Баща ми обичаше живота, обичаше хората и си отиде на събора в селото, същият този събор, който беше открил на същата дата през 1999.

"Тя танцува само едно лято". Знаете ли го този филм? Лято ли е било. Казвал ли ми е какъв сезон е било!? Вече е ученик в търговската гимназия в Червен Бряг. "Отидох пеша от Червен Бряг до Луковит да гледам филма и пеша се върнах. Каруци нямаше даже, какви ти коли". 1953. Помня добре, че каза 53-та. Един седемнадесет годишен юноша, ял шамари от циганина дядо Димитър за да стане човек, бяга по шосето заради една любовна история.

Видях къщата по-миналата пролет. Бях назначена за два месеца като учителка по български език в същото село Брестница. Нямаше как да се прибирам след работа и баща ми идваше да ме взема. Дванайсе километра са. Един ден се сети да ми я покаже. Двуетажна, синя, все още здрава, с външна стълба, със запустял обрасъл в треви и храсти двор с поизсъхнали дървета. Не слязохме от колата, не се опитахме да влезем. Защо не ми е разказвал повече? За дядо Димитър, за рода му, за работата, за игрите... Важното беше, че го е карал да учи.

Лекарите отказваха да оперират възрастни хора с рак на панкреаса. Когато му откриха болестта, през ноември 2015, след цяла година изследвания в различни болници, той не се колеба. Още на другия месец влезе за операция, която се отлага до май. Знаехме, че трябва да намерим двама кръводарители, но не предполагахме, че ще се обадят така внезапно, сутринта в седем часа, беше петък и до обяд трябваше да дарим кръв. Шефът ми се сърди после, че не съм си пуснала предварително отпуска. И как да стане. Трябваха ни два часа да стигнем до центъра за кръводаряване в София.

Тръгнахме аз, брат ми и един комшия, който за щастие не беше отишъл на работа. За нещастие на мен и на брат ми не ни взеха кръв. Уверихме лекарите, че ще намерим още един кръводарител. Чакахме да се обадят за операцията, а те се обадиха, че го изписват. Празниците наближаваха, казаха след месец, пък после стана нека да е, когато болката стане нетърпима. Билките не помагаха. Искаше само да го отърват от тая болка, наясно бяхме, че ракът не се лекува. До известно време му минаваше от аналгините и аулините. Когато през май настоя да го оперират, че не може повече да издържа, отговорът беше защо не е отишъл по-рано!!!? Същият комшия отново даде кръв. Оставихме на баща ми да плати за екип и ушиватели, те щяха да му кажат кога. Кога, кога!? Пак чакаме, никой от болницата не се обади, той звънна един ден сутринта към девет, че го вземат за операция. Платил за екип, не му казали нищо за ушивателите. Бях в училище, имаше изпит, на който бях квестор. Не мислех за изпита. Не изключих телефона, който в девет и половина пак звънна. Търсеха ме от болницата. Дали сме били наоколо, да платим веднага за ушиватели, до пет-десет минути.

Отговорих, че знаем за това, но сме далече и няма как да стане за пет минути, ще платим след операцията. "Тогава ще ползваме каквото имаме в наличност". Нищо не разбрах. Нима ако се плати на момента, ще им ги доставят за пет минути. Операцията мина, болката не. Туморът се беше срастнал с нерви, които не са могли да прекъснат. Можеше краят да е на операционната маса, но той не се предаваше. А за ушиватели така и не платихме, не се наложило да ги ползват.

Когато го приемаха за операция, го оставих да чака реда си, беше претъпкано, и се отдалечих. До мене някакъв лекар обясняваше на мъж и жена, че операцията на техен близък е невъзможна. Че е възрастен, че е сложно, че може да умре... Поредният отказ. Другият риск беше, че след подобни операции болните бързо се влошават. Баща ми не се отказа. Подписах.

Баща му, дядо ми, почина от същата болест, двама от братята му от рак на стомаха и белия дроб. Отидоха си млади. Един от петимата си отишъл още като дете. Търсиш причините. И се луташ в лабиринта на генетичната обремененост и днешната пандемия. Всеки ден погребения.

Есен е. Изнасят инвентара на читалището от училищния салон в Черни Вит, селото в което преподавам английски. Ще има ремонт. Възрастен човек сподели, че от 50-те до 90-те са изиграли над седемдесет пиеси, сменили са по сто роли, и са имали повече от двеста самодейци. Звучеше правдиво, макар да изглежда пресилено. Не го попитах как се казва. Баща ми свиреше на баритон. Ходеше по сватби. В ансамбъла на читалището е бил танцьор. Така го наричаше - ансанбъл. Ensemble- заедно. Трябва да са били много. "Дръжте се заедно!", каза ми една вечер, когато вече усещаше, че краят му наближава. Много са били и когато са изправяли на ръце бетонните стълбове за телевизионната кула през 60-те. Колко пъти сме ходили там за да следи той апратурата, и в сняг и в пек.

Казах им, че ще ида в болницата в един по обед. Едва го качихме в колата сутринта. Издъхна в три следобед. Слязох на полатенския мост да ида на работа и сгреших. Хванах автобуса в дванайсет и половина. По обед изтеглили течността от стомаха, без усложнения. Думите на доктора били, "сега ще ти олекне". Когато го видях, стомахът му се беше прибрал. Вече нямаше какво да го задушава. Един час е бил спокоен. Обадих се на майка към един часа да я питам какво да купя, тя не каза да има усложнения. Когато пристигнах в болницата, той беше колабирал. Лутах се из стаите да ги търся, най-после една жена ми каза, че са в дъното на коридора, но той хич не бил добре. Вратата беше отворена. Майка плачеше. Лекарите се опитваха да го върнат към живота. Обадих се на брат ми. Показателите бяха в норма, при остра органна недостатъчност. Той просто спря да диша. След третото колабиране пулсът му изведнъж изчезна, апаратът отчиташе кръвно налягане 98 на 70. Нямаше сили да седи, но все искаше да го изправя, буйстваше, махаше кислородната маска и системата. "Махни това! Умирам! Махни я, не мога да дишам!" Когато от устата му потече някаква кафява течност, казах на майка, че това е краят. Разтривах ръцете му, който изстиваха. Завих го, но той изрита одеялото. Искаше да го оставя на мира. Молех го да не спира да диша, той скръсти ръце на гърдите си. Хванах ги и го накарах да стисне моите, за да видя колко сила му е останала. Стисна ги силно, после се отпусна, изви се по гръб и спря да диша.

Сестрата дойде. "Той умря", погледнах я смирено, а тя ми отвърна с почти уплашен поглед. "Спря да диша!" Направиха елекрокардиограма на изпънатия труп. Смъртта дойде. Не заплаках. Майка плачеше. Звъннах на брат ми, който чаках, той тъкмо паркираше в двора на болницата. Не очакваше, че така ще стане. Сестрата и една санитарка се опитваха да стегнат с бинт челюстта му, но не успяваха. Помолих сестрата да даде на мен. Отстъпи. Сълзите ми напираха вече. Стегнах я, излязох в коридора и се разплаках. Едва удържахме майка да не вика в болницата. Брат ми плачеше и повтаряше, че не можа да го завари. Сутринта забравихме направлението за хоспитализация. За да се върнем, завихме на центъра, като че ли за последно, покрай люлките и сергийте на същия този събор, на който беше сложил началото. Прекосихме отново центъра в пет и половина следобед, следвани от катафалката. Петък, девети септември.

Залп след залп. Всичко ми е на лъжа, като ехото, което отсъства. Когато ловците се скупчиха в сливовата бахча край гробището смъртта отстъпи. Спомних си накладените огньове с убития дивеч край тях, и сняг в който мъжете потъваха до над коляното, а аз до кръстта. Обичах и дните, в които зареждахме хранилките на сърните и яребиците, които гнездяха по скалите. Вече няма хранилки, и яребици отдавна няма.

"Не искам ходжа. Да ми прочетат едно слово и да ме отнесат. Баща ми през 80-та не искаше ходжа и аз не искам." Дядо ми беше овчар. Земеделец. Когато бях малка, имаше коне, а още рано е имал и камион. Ходех с него и стадото с една торбичка през рамо. Учеше ме да стъпвам по камъните, да не настъпя някоя усойница. Возеше ме понякога на конете, но не се научих да яздя. Играехме вечер, докато баба готвеше. Тропах с едни пластмасови чаши по пода, имитирайки конски бяг и конете ни отнасяха ту на този, ту на онзи свят. Сред кафявите винаги имаше бял и черен. Дядо лежа четиридесет дни след операцията си. Ходжите тогава не бяха разрешени, но и той си не искаше ходжа. Хората понякога прескачат забраните. Искаше да го закопаят с музика. Беше прекарал голяма част от живота си по кръчмите. Закопаха го с музика. Случи се така, че на погребението му имаше сватба в съседното село и доведоха кларинетиста. Такъв евъздухът на 80-те, волята на предците. И моят вятър, които стихва, когато палим свещи на гроба на баща ми.

Баща ми не харесваше ходжите, но си имаше нагласа за отвъдното. Вярваше. Съгласи се за седмините и относките да извикаме една местна жена, която не беше ходжа, но знаеше дувите. И тя ми разказа своята история като се връщахме от гробището. Научила дувите на сън от починалия си баща, който бил ходжа. Слушала ги е цял живот от него, но ги запомнила на сън, когато й се явил. После ходила при мюфтията за да провери дали са точно така. Така били, доста дълги дуви, на арабски. Мюфтията й забранил да служи на погребения, понеже нямала ценз, но не се възпротивил за помените - седмини и относки на 52-я ден. За мевлит също й забранил.

В сънищата ни баща ми мълчи. Мълчи. Нищо не казва. Докато не сънувах покривът на нова къща, недовършен. Идваме от някъде с лада, спираме на пътя пред къщата, пита ме защо е недовършен. Ще слагат там старото минаре, казвам, а той "не искам минаре". Друг път с един от починалите ми чичовци наковават дюшеме, къщата е за мен.

Два дни главоболие. През два часа се събуждам, от нищо не минава. Последната нощ го сънувах, че копае канал по главния път, и убихме огромна пепелянка. Опитвам се пак да спя. Сънувам кораб на същия път, дървен кораб. Той ни качи всички на кораба да се спасим от бедствие. Тази пандемия от болести не спира. Смъртта се е преместила. Този и онзи свят са се разместили. Махалото е объркало посоката си. Естеството е объркало представата си за реда на живота. В първия сън на майка ми той е млад. Седи на синия с още трима души, и те млади, непознати, с бели бради.

И те млади. Растнали в една махала на има няма триста метра един от друг, и не се срещнали. И като порастнали баща ми го пратили войник в Граф Игнатиево, а майка ми се записала в пловдивската гимназия. С нея била и една бартовчедка на баща ми. И когато той, войникът, отишъл да види братовчедка си, чак тогава се видели с майка ми. Видели се, запознали се и хич да не е било любов от пръв поглед. Като са се видели, какво са си помислили, рекли!? Човек винаги си казва нещо наум, когато види някой за първи път. Нищо не се е случило в Пловдив. "Когато се върнах на село и станах учителка в детската, той..." той вече е бил началник на пощата и си загубил ключовете в двора на училището, " и аз ги намерих случайно. После се оженихме. Много нахален беше". Началника. Хората рядко се обръщаха към него по имената му, даже и майка ми.

В Пловдив е харесвала Тафик. Момче от Родопите. Петдесет години не се бяха виждали, петдесет години не ги забрави - него и двете й приятелки Рукие и Хамдие, всички от Виево. През цялото си детство слушах разкази за тях. През 2012-та намерих в интернет телефоните на кметството в селото. Баща ми се обади на кмета, а той издири Тафик и Хамдие. Бяха се преместили в съседни села, Рукие беше в Германия и не я открихме. В края на месец май нашите заминаха за Родопите. Имаше и празник на селото. На другото лято Хамдие дойде с фолклорната им група на фестивала в Черни Вит. Хора в третата възраст със заразяващо силен родопски дух.

Ни време утеха. Връщам се от работа. Влизам с автобуса в селото на баща ми или вървя пеш към селото на баща ми.

Минавам по неговите улици, неговото постоянство. Така е. Родното ми село е селото на баща ми. Той е тук, аз не. Гледам през стъклото всичко, за което ми е говорел с неговото усещане за близост и се чувствам далечна. Бяло като мъгла през всички сезони е. Живо и липсващо е. "И цветовете на крушата падат и стават на круши". Баща ми стои отстрани и се смее на първата си внучка, опитваща се на три години и половина да съумее естеството. Тя се върти под крушата в двора пред къщата и гони отвяните от вятъра бели пеперуди.

Къде сме? Сега, вчера или след време. Сюрреалното, модерното, постмодерното се прескачат едно през друго. Ръж. Сняг, който расте с бавното изкачване на ученическия автобус. "А ние с Боби двамата пием кафе". Не, не се върти по радиото. Просто си я наумих. Напоследък в единствената песен, на която попадам из превозните средства, се пее don't you need sombody, с N повторения.

Сняг. Събуждам се рано от някой сън или кошмар. Чувам стенанието в съня на майка ми. Дано автобусът дойде по-рано. Забелязвам, че съм се позакалила тази зима. Декември е, а магарешката ми кашлица още не ме е споходила. Изстивах толкова пъти по спирките, по мостовете, на този ужасен клин на двете витски реки, по Коледа, винаги се разболявам по Коледа.

Коледа наближава. Сънувам го изпърво търси хляб в кухнята, на другата нощ ме вика да ме води при дядо Димитър. Изкачваме се с москвича по не много стръмна улица, на мръкнало. Пристигаме, отвън коли, не личи да е същата къща. Повечето хора на средна възраст, има и малко старци, са се събрали като на помен и като на празник. Всеки носи нещо за ядене. Баща ми го познават, но аз им се сторих странна. Непринадлежаща.

След няколко дни в Черни Вит честваха 150 години от създаването на селото. Сякаш за първи път разбрах, че в това село има хора. Събраха се в църквата, площадчето се изпълни с коли. Най-малките жители бяха само четири деца, най възрастният - около деветседег годишен. Представиха го само като участник в Отечествената война, все още жив от 84-те. Споменаха и няколко женски имена. Бях там и не се чувствах непринадлежаща. Всичко в този живот ти принадлежи. Всяка стъпка в снега, всеки издигнал се до купола и над него звук от духов или струнен инструмент в ръцете на дете. Всичко, всичко ти принадлежи. Даже и Сталин.

Пия кафе в широкото помещение на ресторанта в селото, край огромната печка - кюмбе от някогашните. Сама съм. По телевизора говорят за поредния инцидент по Коледа, влакът с пропан-бутан в Хитрино. Дълги непринадлежащи изречения. В ресторанта влиза един човек, който после ми каза, че е параджия, и си говори сам за величието на днешните политици. Взе си каничка с вино и седна на моята маса. "И кой е великият политик?", питам на шега. И на шега получих най-принадлежащия отговор, "Сталин". Поглеждам навън приглушаващия студ. "Позна, наистина позна".
"Помниш ли какво убеща". Събуждам се последните сутрини с тази песен на Борис Машалов, за която всеки знае, че разплаква, и не само тя. Баща ми ми липсва. Не мога да си простя, че си отиде по този начин. Вината е на времето, на този болестен изрод, които затри толкова млади животи тази есен.

Времето е изтрило много преживяно от паметта ми. Срещи, картини, трябваше да са спомени. Побеляло е. Давам му още един. Отстъпвам му да заличи и него. Беше юли-август. Стомахът и краката му бяха почнали да се подуват. Случи се една сватба. Седяхме с брат ми на трапезата. Пек. Не можах. Не се сдържах. Не издържах. На втората глътка ракия гърлото ми се сви, сълзите ме затикнаха, не чувах нищо. "Тръгвам си". Брат ми настоя да почакам, младоженците се бавеха. Минаха. Тръгнах си. По пътя найлоновия плик, който бях взела от килера се скъса и отвътре изпадна един сгънат лист. Отворих го. Акт за раждане на майка ми от юни 65-та. Забравен, не, никой не си спомни как и кога е попаднал в плика. 65-та. Майка не помнеше защо е издаден по това време. Но същата година е завършила гимназия и после са се оженили. От моста гледам баща ми седи на шофьорската седалка, провесил крака от страни, гледа към пътя. Чака. "Що си идеш толкоз рано?" "А ти какво правиш тука?". "Нищо. Седя". "Виж какво намерих в тоя плик". "Знаеш ли кой е кмета дето се е подписал". Как да знам, името го няма, само подпис има. "Брата Хъдо". Очите му се натъжиха.

През ноември брат ми реши да насече един стар бюфет. Някога майка пазеше моят акт за раждане в едно от чекмеджетата му. Помнех си името, как са ме записали. По-късно, като поотраснах исках да го прибера на друго място, но не го намерих. Още по-късно изхвърлиха бюфета на двора и го покриха с найлон. Седял е там повече от десет години. В същото чекмедже брат ми намерил акта ми за раждане и свидетелство за зрелост на майка ми. Тези хартийки бог ли ги пази!? Не е за вярване, под дъждовете, под снеговете, не беше паднала и капка вода по тях. Росица Ибраимова Ункова, с. Градешница, община Гложенска. Можело е и така, до 74-та. Когато година по-рано родителите ми, заедно с други учители и служители, заминаха за Родопите на "обмяна на опит за смяна на имената" и не ме взеха, плаках цял ден в една ливада.

"Р-о-с-и-ц-а, нали майко, тук пише Росица". Броя буквите на Операта, но не излизат. Не знам точно как съм ги брояла и как съм разбирала, че не съвпадат с името ми, но знаех, че не излизат. Не можех да чета, а майка винаги отвръщаше, "Да, да, Росица пише". И този телевизор е бил първият в селото, като първото иже, на което се возих през цялото си детство. Чаках баща ми всеки ден в пет следобед на моста. Разпознавах звука отдалече. В края на 60-те Операта, така беше изписано ръкописно, е на отдвода на старата къща, а махалата гледа от Кошарките.

Сняг. Сняг. Сняг. Сняг. Нова Година наближава. Хората не се разпознават под качулките. Поздравявам ги без да съм сигурна. И да сгреша. Бавна песен на каменния мост. Кое разваля повече? Светът е железария. Плътта е колеблива. Думите лъкатушат бавно като бавна рисунка върху керамика, също колеблива. Този устои на времето, който те прави смешен понякога. Слабост. Сега е три и двайсет сутринта и това, което ще направя е да си сваря чай. Черен чай със зелено етикетче на конеца. Да си сваря чай. Чай. Върви, върви, не спирай, не заспивай. Това е друга приказка. И колкото и да не е, косата побелява. Под краката ти побелява вече побелелия път. А е нощ. Напреднала нощ с утихнал месец. Витлеем. Обичам да гледам леда по реката докато автобусът лъкатуши по завойте на разсъмване. Поречието на белите петна. The blank spots. The blank hours. В четири първи петли, в пет наддават глас, като вой. От кухнята се чува като вой. Стряскащ.

Баритонът на баща ми още е на тавана. Отдавна е там. Свирел е по сватби с другия ми дядо, бащата на майка ми. Не съм го виждала да свири, но често разглеждах инструментите му - кавал, кларинет, свирка и тамбура. Не ми даваше много да ги пипам. Та на една сватба баща ми му казал, "Ние с Авиша довечера ще се женим". А дядо само рекъл, "Ма как така?" "И единственото, което ми каза, като дойде, когато се оженихме беше да не спя откъм прозореца, да не настина". Още не съм тръгнала на училище. Там, където някога имаше стадион, правеха сватба. Дърпам баща ми за ръкава да ми купи сладолед, но той няма как да спре да свири. После, после. Не си спомням този сладолед. Smooth hours. Колебливи. Кучето излайва за лека нощ. От известно време не чува, и тия дни и не яде. Минало е петнайсет. Вчера в училище децата спореха на колко се равнява една кучешка година... Излишен. Това ли е? Непринадлежащ.

Прехвърча сняг. Усилва се. В далечината снежинките се носят като градушка. След час ще е натрупало. Истинската зима дойде.

---------------------------------------------------------------------------------------

© Росица Пиронска
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017